Стоя си, приседнала тихо и мисля. Ако имах цигара, бих я запалила. Жалко, че не пуша. Наистина жалко, какво да направя, за да докажа, че съм затруднена...
Често питам Господ какво ще преживеят хората, на които им се случват романтични и приказни неща. Неща, за които само мечтая. Какво им се е случило преди, за да имат тази идилия? Съвсем незаслужено - може би.
Мисля си, че е напълно възможно, защото – ето... срещала съм любов, загриженост и толкова много нежност в едно, а то е като роза под стъклен похлупак. Недокосната и стои толкова ефирно, сякаш не ще бъде докосната за в бъдеще... И аз се влюбих в тази роза, като малък наивен русокос принц. И дали този някой, който не ми позволява дори да усетя уханието `и знае, че тя ще повехне в моите ръце? Отричам. Не, няма да е в ръцете ми, а в душата ми, където ще я закрилям, копнееща за обич...
Не чувствам нищо. Пръстенът, които мени цвета си, според настроенията ми, грее в лилаво. Означавало, че изпитвам любов. Невъзможно е вечно да обичам. По-силно е. И няма цвят.
Страх ме е, защото може някой да изпитва повече от моите чувства и пръстенът ми да избледнее, когато застана пред този човек...
Любов е, значи, да виждам нечий образ, докато присвивам очи, за да отпия за последно от днешните слънчевите лъчи. Докато ромоли, докато Вятърът си играе с косата ми...
Няма коментари:
Публикуване на коментар